Самотен и меланхоличен беше той.Чиста душа и смело сърце притежаваше той.Винаги се усмихваше дори и когато му се плачеше.Заразяваше околните с оптимизма си,макар често сам да не беше оптимистично настроен.Много контактен беше,но не се разкриваше пред никого,защото го беше страх,че няма да бъде разбран.Беше уникален и усещаше това.Не беше обикновено момче.Той беше момче-феникс умиращо и раждащо се в пепелта отново и отново през вековете.Чудеше се кой го е проклел или благословил да вижда едновременно най-прекрасните и най-отблъскващите черти на човека.Беше умирал и раждал хиляди пъти.Омръзнала му беше дарбата му проклятие,защото го правеше самотен.Никой не знаеше тайната му.Малцина бяха тези, с които се опита да я сподели.Аз съм пепел, казваше им той.А те му отвръщаха с ирония:Всички сме пепел и прах, такива ставаме рано или късно. Не беше така ,но само той го знаеше.Всички ставаха на пепел,но не всички ставаха отново хора от пепелта.
С времето,което за него беше безкрайна величина,започна да страни нарочно от хората.Не искаше да вижда лошото у тях,нито пък доброто,защото се привързваше към него и после понасяше още по-трудно поредното си прераждане.Веднъж дотолкова се привърза към едно момиче,че поиска да спре времето.Поиска да задържи един единствен миг.Не можеше.Беше безпомощен и цял пламна в огън.От където минеше оставяше след себе си пепел и прах.Беше влюбен и като всеки отчаян влюбен,знаещ,че не му остава още много време с любимата обръщаше света наопаки.С тези си действия привлече вниманието на онзи,който го беше създал такъв.
- Какво искаш?Защо си се разпалил така?
- Защото не искам да бъда повече феникс.Искам да бъда обикновено момче,което се е родило веднъж и ще умре веднъж.А не плътта ми в пепел да се превръща и пепелта ми в плът отново и отново.
- Но защо?Не разбирам, това е дар,даващ ти невероятната възможност да изучаваш човека през времето,да виждаш еволюция в идеите и вярата му.
- Не искам повече.Видях достатъчно.С времето човека става все по-лош,губи човешкото у себе си.А тези,които все пак запазват добротата си им се случват лоши неща.Несправедливо е.Не искам повече...
- Това е безценен дар.
- Дар,който не съм искал никога.Дар,който ми бе натрапен без никой да ме пита.Не го иска повече.Вземи си го обратно.Намерих идеалното време за себе си.Намерих идеалното момиче,това което кара пламъка да играе вътре в мен.Вземи си дара.
- Не мога.
- Как да не можеш?Щом си ме направил такъв значи можеш да ме промениш.Можеш да вземеш пламъка.
- Уви,моето дете не мога.Когато един майстор прави от дървото маса не може да направи от масата обратно дърво.Съжалявам!Аз те създадох такъв,но не мога да те променя.
- Обрекъл си ме на вечно страдание.
- Ти си моето най-прекрасно творение,не говори така.
- Аз съм най-нещастното.Твоят дар е моето проклятие.
- Знаеш ли мога да направя нещо за да успокоя малко болката ти.
- Нима и какво можеш да направиш като не можеш да ме направиш обикновено момче?
- Мога да ти подаря един миг за вечни времена.
- Какво?
- Ще видиш.
Както се беше появил изневиделица този тайнствен създател на момчето-феникс,така и изчезна.
Момчето-феникс се отчая съвсем.Не му беше отредено да бъде щастлив и да принадлежи само на едно точно определено време.Точно тогава плачещ и заровил лицето си в дланите,дойде тя.Прегърна го.Болката и отчаянието му се изпариха в мига,в който тя го докосна.Обви врата му с ръце.Погледна го в очите и му каза:
- Ти си най-хубавото нещо в живота ми и не искам да си тъжен.Усмихни ми се.Забрави за това,което те мъчи и се наслади на мига.
После го целуна.Най-прекрасният момент от както беше създаден.Стори му се,че е продължил дълго,но всъщност беше само миг.Тя го пусна и отново го погледна така сякаш знаеше какво ще последва.
- Спомняй си за мен и в следващия си живот.
- Но?
- Шшшт,не питай от къде, но аз знам.Запази този миг за вечни времена.Запази го за тогава когато мен отдавна не ще ме има.А сега върви.Ти си моя феникс.
- Аз...благодаря ти.Никога няма да те забравя.И ти си спомняй за мен от време на време.Сбогом.
Целият се възпламени.Гореше.Бавно се превръщаше в пепел,а тя го гледаше с усмивка на лицето и сълзи в очите.Гледаше как малко по-малко той изчезва,как се губи,как става на пепел.Вятъра отнесе тази пепел в друго време и от нея изведнъж пламна мъничка искра,искрата на живота.Отново се появиха буйни пламъци.Той се роди отново,пазещ в себе си онзи миг,в който е бил най-щастлив...Запази го завинаги и продължи да се скита през времето раждащ се и умиращ в пламъци.Запази и надеждата,че някой ден отново ще изпита подобно щастие пък било то и само за миг.
Той е уникат и това е неговият кръст.Дано има силата да го носи докрай или по-точно до безкрай.
