Събуди се обляна в сълзи.Идеше й да изкрещи: "Къде си сега?Защо те няма?". Болеше я от липсата,от празнотата.Сгуши се под завивките.Беше й студено на душата. Свита, продължаваше да плаче и да крещи на ум :"Къде си сега?Защо те няма?". Стискаше юмруци и прегръщаше възглавницата си.Безпомощна се чувстваше.Ако можеше би разкъсала кожата си и би излязла от тялото си.Би полетяла към някое далечно място където никой не я познава и следи под лупа.Би се сляла с океана.Би се превърнала в морска пяна.Ах,само ако можеше...

Стана и олюлявайки се като опиянена се отправи към банята за да се подготви за новия дълъг ден.Изми лицето си със студена вода,после и зъбите.Среса косите си.Облече се и се гримира.Лепна и изкуствената си усмивка на лицето.Вече беше готова да бъде това,което другите очакват от нея да бъде.Качи се в колата си и тръгна към офиса си.През целият път се чудеше защо го прави и днес,защо и днес отива на работа като няма смисъл.В колата й звучеше както винаги радио,по което тази сутрин пуснаха песен,която тя беше чувала милион пъти,но която и въздейства по по-особен начин този път.Още с първият акорд на песента тя подскочи като ужилена.Очите й се насълзиха и тя не престана да вижда пътя, затова отби в някаква уличка.Цялата се тресеше.Не се владееше и докато не се свърши песента тя не престана да плаче.

Изведнъж излезе от колата и хукна да бяга.Тичаше ли,тичаше.В началото точкетата й пречеха,но тя бързо се оттърва от тях.Хукна боса с размазан грим и разпилени навсякъде коси.Хората се обръщаха след нея,сочеха я и  й се смееха.Луда я наричаха.Обаче тя не беше луда,а просто изпитваше адска болка,с която не знаеше как да се справи.

Излезе от града...Спря се едва когато всичките й сили я напуснаха.Отпусна се под едно дърво край шосето.Затвори очи.Представи си,че е умряла.Представи си безкрайното спокойствие на небето,пречистващата сила на водата и нежната прегръдка на светлината. Много ли малко ли време стоя така неподвижна,легнала под дървото,изтощена,боса и с размазан грим,когато чу някой да я вика по име.Изправи се и видя познато лице,което загрижено се взираше в нея.

- Какво правиш тук ,мила?Кой ти стори това?

- Никой аз сама...аз...

- Шшшт,аз ще се погрижа за теб.Качвай се в колата ми.Как се случи така,че се намери под това дърво боса с размзан грим?

- Омръзна ми.Всичко ми омръзна.Понякога ми се иска да не няма на белия свят.

- Още ли продължаваш да се самонаказваш?Защо го правиш?

- Аз съм виновна за ... Боже,аз съм виновна!Знаеш го.

- Не,не си виновна за нищо.Нищо не можеше да направиш.Разбери най-после ти нямаш никаква вина за случилото се.

- На теб ти е лесно да го кажеш,но ...

- Защо мислиш така,той ми беше брат,забрави ли?На мен също не ми е лесно.Събуди се най-накрая животът продължава.Няма да го върнеш като се самонаказваш.Боли те,мен също, но това не е причина да не продължим напред.Знаеш ли какво ти показва болката?Показва ти, че кръвта ти все още бушува в теб ,че има живот в теб и че не бива да се отказваш от него.

- Аз съм развалина.Но ти още не знаеш това.Мислиш,че знаеш всичко,но не е така.Ще ти разкажа цялата и неподправена история.Тази,която вашите скриха от теб и от света,защото ги беше срам от собстевеното им дете.На теб ти е простено,че не знаеш тази история все пак беше далеч.

- Моля те, успокой се!Започваш да говориш несвързано.Ето стигнахме до вас.Искаш ли да се кача с теб?

- Както искаш,но моля те нека ти разкажа!

- Нямам време сега.Някой друг път.

- Някой друг път?!Съзнаваш ли,че говорим за брат ти?Що за сестра си ти?

- Виж,не си добре.Потърси специализирана помощ.Отиди на психиатър!Може да ти помогне.

- За луда ли ме мислиш?

- Не,просто е очевидно,че имаш някакво психично разтройство.Брат ми почина преди повече от година,а ти си се всъщото състояния като от първият миг,в който разбра,че е мъртав.Трябва да се лекуваш.

- Значи съм луда.Така ли?Той умря, защото беше болен от СПИН.

- Говориш пълни глупости.Ако беше вярно ти също трябваше да си мъртва.А ти очевидно не си.Кола го прегази,забрави ли?

- Аз не съм болна,но съм виновна,че той се разболя.

- Нещо не разбирам как е възможно това.Хем той е умрял,защото е бил болен от СПИН,хем ти си виновна,че е умрял,хем не си болна,а и бяхте гаджета.Сама си противоречиш.Отиди на лекар,моля те.

- Моля те изслушай ме и всичко ще ти стане ясно.Имам нужда да споделя с някого.

- Нямам време.Довиждане!

"Тя остана сама.Влезе в пустият си дом.Седна в един фотьойл.Пак се зачуди какво да прави.Имаше нужда да се освободи поне от бремето на тайната,която пазеше. Какво,какво???Сети се за един трик който прилагаше като дете когато нещо я мъчеше,но нямаше с кого да го сподели.Пишеше си сама писма и после с олекнало сърце ги гореше.

"Историята ми е обикновена,но достойна да бъде филмирана от някой холивудски продуцент.Хубава драма би излязла.Преди време има щастието или нещастието (зависи от гледната точка) да се влюбя в уникален човек.Умен и забавен, той олицетворяваше всичко,онова което една жена може да иска от един мъж.Прекрасна душа беше той. Предизвикваше бунт на всичките ми вътрешности щом ме погледнеше.Контактен беше и се сближих много лесно с него.Нещо повече споделяхме си почти всичко казвам почти защото и той и аз си имахме по една голяма тайна,с която не искахме да се разделим толкова лесно. Една луда пиянска нощ обаче ни накара да се простим с тайните си.Добре почерпана му признах,че съм влюбена в него и искам да съм с него.А той очевидно не изненадан никак ми обясни,че не можем да бъдем заедно,защото бил бисексуален и аз нямало да го понеса.Останах като гръмната.Избягвах го известно време.Но сама усещах,че не исках това. Просто го попитах дали има някакви чувства към мен.Оказа се,че и той иска да сме заедно.

Събрахме се.Щастлива бях и почти бях забравила за малкия му дефект,защото той ме запозна със семейството си.Много мили хора бяха.Приеха ме много топло,повече от нормално даже.Малки събирания,големи празници с повод и без повод те все се отнасяха с мен като с кралица.В началото не разбирах защо.Но след като той един ден ми каза,че е срещнал някого, ми прищрака.Родителите му знаеха за това,че е бисексуален и аз бях като спасителен пояс за тях.Този някой,който той беше срещнал ми припомни как точно стои ситуацията.Той ме попита какво ще правим,дали трябва да продължим заедно или да се разделим.Не знаех какво е правилното решение, но ме заболя,че ме постави в такава ситуация.Поисках категорично да се разделим.Наранената ми гордост поиска така.Мен продължаваше да ме боли и не обръщах привидно внимание на опитите му да се сприятелим отново.

Зачеркнала го бях от живота си докато един ден не дойде разплакан като малко дете при мен за да ми каже,че онзи заради когото се разделихме го е заразил със СПИН.Тогава за пръв път в живота си изпитах онова разяждащо чувство на вина.Ако вместо да го тикам в чужди ръце, бях се борила за него може би това нямаше да се случи.Помолих го да дойде да живее при мен.Мъките ни,истинските ни мъки започнаха едва тогава.Ходене по лекари и болници,хапчета и какви ли не лекарства.Той вехнеше пред мен,а аз се чувствах все по-виновна и по-виновна.Когато той каза на родителите си,че е болен и те обвиниха мен,а от него се отрекоха.Той беше съкрушен.Опитвах се да му бъда някаква опора и подкрепа,дали успявах не знам.Само знам,че се мразех,много се мразех.Не смеех да мисля за деня,в който неговият пламък ще угасне за винаги.Знаех,че наближава и се ужасявах при мисълта,че като се събудя на другия ден него няма да го има.Този ден дойде толкова бързо и неочаквано,че за малко и моят пламък да угасне.Не умря в леглото си,а в болница след като го беше блъснала кола.Ораганизмът му беше прекалено слаб за да се бори и се предаде.

Родителите му прикриха грижливо фактът,че беше болен от СПИН и наблегнаха на това,че го е блъснала кола.Накараха ме да си мълча за болестта му било ги срам и не може ли да понесат да се петни паметта му с всевъзможните спекулации,които щели да тръгнат ако се разберяло.Не ми пукаше тогава и си мълчах.Но знаех,че аз съм виновна.И вече повече от година все още вярвам,че съм виновна за смъртта му..."

Видимо поуспокоена тя изгори писмото и си легна в леглото.Както всяка друга нощ дълго се въртя и проклина.