Влезе в класната стая като малко турнадо със зачервено от яд лице и пламъчета в очите. Погледът й се спря на момчето с луничките от първия чин.Прекара пръст покрай шията си и му каза без думи "свършено е с теб".Учителаката я погледна учудено и строго й каза да си седне на мястото.Тя изпълни заповедта без да възрази като през цялото време гледаше на кръв момчето с луничките.По време на учебният час учителката й направи няколко пъти забележка,че не внимава.Но тя не й обърна ни най-малко внимание.Чакаше да бие звънецът й да се нахвърли върху момчето с луничките.Щеше да му смачка луничатата физиономия.Така и се случи.Часът свърши.Учителката излезе от стаята.А тя с викове скочи на бой на момчето.Удари го веднъж.Удари го втори път.Момчето докато се осъзнае вече беше на пода.Тя все така разярена му крещеше.
- За какъв се мислиш,че да правиш номера на приятелката ми?Сега ще те науча аз теб да не се дразниш повече с когото не трябва.Луничат глупак!
Изрита го.А той не можеше да се осъзнае какво става.Останалите деца се бяха скупчили около тях и гледаха сеир.Няколко момчета подигравателно подвикваха.
- Ха,момиче да те набие.Не те ли е срам?!ха-ха
Тогава той събра сили и малкото си останало достойнство и й удари плесница.Това само я ядоса още повече и тя размаха юмруци пред лицето му.Не можеше обаче да го достигне, защото две ръце я бяха сграбчили и тя стоеше така сякаш виси във въздуха.Учителят по физическо я държеше.Той заведе двете деца при директора.
- Защо се сбихте?Какво се случи,попита ги директора.
- Тя дойде и без нищо да й направя започна да ме удря и да ми крещи.
- Много ясно,че така ще кажеш.Ама не казваш,че и ти ме удари,нали.
- А не,ще стоя мирно докато ти ме налагаш.Глупачка!
- Ти си глупак!При това глупак с лунички.
- А ти си... ти си ...
- Деца, стига сте се убиждали!Кажи защо отиде да се сбиеш с него,миличка!
- Е,как защо?!Защото е глупак с лунички,който не знае кога да си затваря устата.
- Тъпачка!Нищо не съм ти направил.
- Така ли мислиш?Какво си казал на най-добрата ми приятелка?Спомни си,де.
- Какво съм й казал ли?Казах й,че не я харесвам.Не я искам за гадже.Друга обичам и това си е.
- Знаеш ли каква друга ще ти дам.Моята приятелка се скъса да реве заради теб.
- Ха,това ли било,миличка?!Не трябва да се биете и карате за такива неща.Пък и още сте малки. Ако знаете само колко по-трудни неща ви предстоят в живота.Като наказанието което ще получите.
- Ние ли?!Не съм съгласен.Тя ме нападна.Накажете само нея.
- Ще ти се,но няма.И ти заслужаваш наказание.Луничат глупак!
Директорът ги наказа и двамата.Но благодарение на това те станаха най-добрите приятели на света,което после им излезе много солено.От къде знам ли?Ами аз съм момчето с луничките. Моята тиранка,нейната най-добра приятелка и аз си забъркахме такава каша,че още я ядем. Взаймно се наранихме.Макар в началото на нашето приятелство подобно развитие на историята да беше немислимо.Може би защото тогава бяхме все още деца и всичко беше просто и ясно.Но ето какво всъщност се случи с нас тримата:
Ще пропусна частта със сприятеляването и ще премина направо към мястото от историята където лъснаха ясно проблемите ни. След като завършихме гимназия и ни приеха в университет, решихме че ще е много забавно ако заживеем тримата.И това беше първата ми грешка - да приема това предложение.Тримата най-добри приятели на света се изправиха заедно срещу лошия и голям град.Само,че големият лош град ги погълна.Двете момичета постоянно тичаха на някъде.Забелязах,че постепенно се отдалечиха една от друга макар да живееха под един покрив.Не мислех,че е нещо трайно.Уви,не бях прав.Всяка от тях се опитваше да прекара колкото се може повече време с мен.Не зацепвах дълго време защо,но един случайно дочут разговор между тях двете ми изясни всичко.Една вечер се прибрах по-рано и тъй като бях изморен си легнах.Малко след като го сторих, чух че някакви гласове да крещят пред апартамента.Познах ги веднага.Помислих си,че се опитват да си изяснят нещата една с друга.Така и беше.
- Не мога повече,разбери ме.Не мога.
- Но аз можах.Ти обаче не можеш да направиш същото за мен,така ли?
- Не обръщай проблема с краката на горе!
- Не го обръщам проблема.Просто не е честно.Аз мога да се отдръпна от него заради теб, но ти не можеш да го направиш заради мен.
- Опитах се,повярвай ми опитах се.Но не мога,повече не мога.
- Знаеш ли?!Не ми пука.Аз винаги съм правила всичко за теб - биех се в училище за теб; утешавах те когато си имала нужда; подкрепях те за всяка простотия,която ти мине през главата; дори подтиснах собствените си чувства заради теб ... Но щом искаш това добре.Край, аз бях до тук.Нека той да избере.
Този той бях аз.Съсипаха си приятелството заради мен.Като се замисля обаче приятелството им явно не е било истинско щом не бяха способни на компромиси и позволиха нещо да застане между тях,макар и това нещо да бях аз.Че няма нищо вечно ми беше ясно и преди,но не исках да го повярвам поне не и що се отнася до приятелството. Много яко се бях заблуждавал - втората ми грешка.Третата беше,че реших да ги сдобрявам.Не успях.Нещо повече влоших нещата.
- Избирай една от нас!
Това беше наградата ми за проявената добрина.Не исках да избирам никоя от двете макар от край време да имах повече от приятелски чувства към момичето,което ме наби в трети клас. Ако бях избрал щях да загубя само едната.Вместо това загубих и двете - грешка номер четири беше това,че не избрах никоя.
Ненаправеният избор от моя страна само ги настърви още повече.И като почнаха да ми щъкат из апартамента в секси бельо.Искаха ми от странни по-странни услуги.Взех и аз да изпушвам като наближиха новогодишните празници.С кой акъл не знам организирахме новогодишно парти.Много народ се изсипа у нас.Почти никого от дошлите не познавах,моите мили приятелки също.Купон,какво да се прави!Тогава от алкохола ли, от нещо друго ли взех,че прекарах нощта с напълно непозната мацка - петата ми грешка.Моите двете като разбраха пощуряха.Изпотрошиха всичко в апартамента.Така злополучно приключи общото ни съжителство и приятелство. Те не ме поглеждат вече,аз не ги поглеждам,помежду си също не се поглеждат. Кофти край,а началото беше толкова обещаващо.Защо хората,винаги си усложняваме излишно живота?Защо винаги трябва да съсипваме вече изграденото по банален начин?Защо не можем да бъде толерантни и да правим компромиси когато това е най-необходимо?Защо?Все въпроси, чиито отговори може би биха ни направили по-добри.
:))
